Мария Ангелова Сутич (известна още като Шутич) е българска революционерка, останала в историята като единствената жена, взела участие в легендарната Хвърковата конница на Георги Бенковски по време на Априлското въстание от 1876 г. В народната памет и сред съратниците си тя е известна с имената Йонка, Ньонка, Нонка или Нона, а самата тя се подписва като Нонка Сутичува.
Мария се ражда на 25 май 1859 г. в Татар Пазарджик (днешен Пазарджик), в семейството на абаджията Ангел хаджи Петков и съпругата му Елена. Те живеят в махалата „Вароша“, недалеч от църквата „Св. Богородица“. Момичето учи в местното килийно училище при учителя Илия Икономов.
Като девойка е взета в дома на видното пазарджишко семейство Консулови, за да помага в домакинството. Братята Георги и Стефан Консулови са известни търговци и предприемачи; по‑късно, след Освобождението, Стефан дори става кмет на Пазарджик. През 70‑те години на XIX век те са ангажирани със строежа на железопътната линия на барон Хирш край Белово. Там, сред многоликата колония от работници – италианци, германци, гърци, далматинци и други – Мария среща своята съдба: далматинеца от Дубровник Иван Сутич, за когото се омъжва. Двамата се установяват в Белово, а тя за известно време преподава и в училището в Голямо Белово.
„Запиши, че днес с нас е и госпожата на Ив. Шутича…“
През пролетта на 1876 г. България вече тупти в ритъма на готвеното Априлско въстание. Конната чета на Георги Бенковски – нея съвременниците наричат Хвърковата – обикаля селата в Средногорието и Тракия, за да разпалва и подкрепя въстанието.
На 27 април 1876 г. четата тържествено влиза в Белово. В дома на Иван и Мария Сутич е организиран обяд, а по стените – оръжия. Когато Иван решава да се присъедини към четата, изненадващо за всички, с него тръгва и Мария. Летописецът на въстанието Захари Стоянов предава думите на Бенковски, с които той отбелязва този момент:
„. . . Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята“
Така Мария става единствената жена в състава на Хвърковатата чета – факт, който сам по себе си е изключителен в мъжкия свят на революционните чети.
„Госпожа Йонка“ между мъжете и оръжието
В спомените си Захари Стоянов рисува жив картини на пътя: Мария, или „госпожа Йонка“, както я наричат четниците, дели с тях и преумората, и глада, и надеждата. В един от емоционалните откъси той разказва:
„. . . Героинята ни, госпожа Йонка... тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка ѝ не трябва на тоя свят...“.
Не е само грижовна; тя е и въоръжен участник. Четата я приема с уважение, но не и без напрежение. Съществуват суеверия и страхове, че присъствието на жена в бойна част носи неуспех. Спомените намекват за напрежения и дори заплахи, от които тя е защитена от по‑разумните сред четниците и авторитета на Бенковски.
Залавяне, „Черната джамия“ и борбата за вяра
В хода на въстанието, при сражение в района между Липен и Тетевен, четата е разбита, а Мария – заловена. Иван Сутич загива, а тя е отведена в София и хвърлена в мрачните килии на „Черната джамия“. Там прекарва около три месеца, подложена на побои, унижения и опити за насилствено потурчване, но не отстъпва нито пред насилието, нито пред изкушението да смени вярата си.
Животът ѝ е спасен благодарение на две обстоятелства: чуждото поданство на съпруга ѝ и намесата на европейските консули. Според разказа на БНР, към есента, под дипломатическия натиск на чуждестранните консули, „далматинците“ и Мария Сутич са освободени. Самият Иван обаче, изтощен от мъченията, умира през 1878 г. – скоро след Освобождението.
Вдовица, борба за пенсия и тих живот в Пловдив
След смъртта на Иван Сутич Мария остава сама, без средства, и се премества да живее в Пловдив. Останала без материална подкрепа, през 1898 г. тя подава молба до Народното събрание за отпусване на поборническа пенсия. В нея с прости думи признава:
„. . . Допреди смъртта на съпруга ми, нам никога не минаваше и през ум да искаме възнаграждение, обаче след това, като останахме в крайно бедно положение, заставена съм да прибегна до това средство...“ (из молбата ѝ за пенсия, заведена под №7865/12.ХІ.1898 г. до Министерството на финансите)
Въпреки това, близо пет години преписката се лута между институциите. На 24 януари 1903 г. Пенсионната комисия при Министерството на финансите оставя молбата „без последствие“ с абсурдния аргумент, че отпускането на пенсия би създало „прецедент“, който би бил „опасен и нецелесъобразен“ за държавната хазна и за „моралната страна“ на идеята за национални пенсии.
Чак след промяна на закона за поборниците и личната намеса на Христо Пунев – депутат и съпруг на нейната племенница, която се застъпва за нея, Мария получава скромна народна пенсия, но тя остава недостатъчна за достоен живот.
През 1907 г. тя се омъжва повторно за Димитър Овчаров, началник на пощата в пловдивския квартал „Кършияка“. Собствени деца няма, но осиновява и отглежда двете по‑малки деца на съпруга си – Борис и Мара, и им дава образование и грижи, каквито вероятно сама е липсвала в последните години.
От мрака на забравата към паметниците
Мария Ангелова Сутич умира през декември 1932 г. в Пловдив (смъртен акт №1850 от 1932 г. ). Погребана е в Централните гробища на града, където днес почива „единствената жена, участвала с оръжие в Априлското въстание“.
В продължение на десетилетия името ѝ остава забравено от всички. Промяната започва през втората половина на XX век:
- През 1995 г. в историческия музей в Белово постъпва живописен „Портрет на Мария Сутич“, дарен от художника Петьо Бабачев.
- През 1975 г. Община Белово възлага на художника Тодор Първанов да изработи неин бюст-паметник. Той е завършен и монтиран в градската алея върху гранитен постамент с надпис: „Мария Сутич 1876, единствената жена-воин в четата на Бенковски“.
- През 2007 г., по инициатива на Регионалния исторически музей – Пазарджик, в алеята на възрожденците в родния ѝ град Пазарджик е открит нов бюст-паметник, изработен от скулптора Спас Киричев.
В последните години гробът ѝ в Централните гробища е обект на грижи от Сдружение „Една Българка“, за да може „следващото поколение да се поклони пред тази велика българка“.
Наследство и смисъл
Днес, когато погледнем към фигурата на Мария Сутич, виждаме не просто екзотичен пример за „жена-четник“, а човешка история с послание:
- тя избира трудния път на риска и лишението вместо спокойния живот;
- деля хляба и надежда с мъжете в четата, когато те са най‑слаби;
- оцелява духовно и физически в затвора, без да отрече вярата и народа си;
- прекарва старините си в битка с държавна бюрокрация, за да бъде призната жертвата ѝ;
- а накрая – забравена от времето, но не от малцина, които днес възстановяват гроба и разказват историята ѝ.
Паметниците в Пазарджик и Белово, спомените на Захари Стоянов, сухите архивни листи от пенсионната преписка и гробът в Централните пловдивски гробища съставят единната картина на една жена, която влиза в историята просто като „госпожата на Ив. Шутича“, а остава в нея като Мария Сутич – символ за смелост, достойнство и вярност до край.
Ние Помним Своите Герои!
Да живее България!
